Повест за Крум Страшни - мъж и държавник от рода Дуло - част III (18+)

  Продължава оттук: https://drugataistorija.blogspot.com/2025/10/ii-18.html

„Като не щеш мира“ (худ. Р. Димитров)

   В битвите Крум съчетаваше сила, издръжливост и вещина, а наред с отличните си качества на воин имаше и късмет. Бойното му кръщение бе през лятото на 792 г. Случи се във времето, когато Константин VI Багренородни ^{[П I]} (780 – 797) поведе за втори път войската си срещу българите. 

   В края на юли 792 година, василевсът се реши да нападне, подлъган от астролога Панкратий, че разположението на звездите му предвещава сигурна сполука. Хан Кардам го пресрещна край граничната крепост Маркели. Укрепленията, заети от българите, преграждаха пътя на византийците към Ришкия проход и столицата Плиска. Преди сражението, докато изчакваше византийското нападение, българският владетел тайно съсредоточи част от конницата си в прикритие зад хълмове встрани от бранното поле.

   Поради неравния терен настъпващите тагми ^{[П I]} разстроиха редиците си. Кардам се възползвá от това и предприе контраатака, която му донесе пълен успех. Конницата, в която се намираше и Крум, обходи противника и не му позволи да отстъпи към укрепения лагер и крепостта. Бъдещият хан влезе в битвата така решително, сякаш много пъти е воювал. Българите завладяха обоза^{[П I]}, хазната и палатката на императора. После преследваха василевса чак до Константиновград и избиха голям брой войници. Загинаха и много византийски военачалници. Когато обърнеха в бягство неприятелите си, нашите не постъпваха като персите и ромеите – след кратко преследване да се отдадат на плячкосване и разграбване. Вместо това, те преследваха враговете до пълното им изтребление!

   Девет века след Крум, големият руски пълководец Александър Суворов ще изрече следните мъдри слова: „Повече пот в учението – по-малко кръв в боя.“; „Дисциплината е майка на победата.“; „Ненавистта замъглява разсъдъка.“ Ханът бе осъзнал тези истини доста по-рано. Сериозната бойна подготовка и хладнокръвието му помогнаха най-много за това да остане жив в касапниците.

   Може би най-критичният случай в боевете срещу аварите бе този, когато в рамките на няколко минути трябваше да се разправи с петима от тях! Малко преди това жребецът му беше убит и куберовият потомък продължи да се сражава като пешак. Проявата му свидетелстваше за голяма доблест, която превъзхождаше тази на обикновения воин. От една страна, той имаше възможност да не бъде пряк участник в боя и по този начин животът му да бъде по-малко застрашен. От друга страна, повече от всеки друг на бойното поле имаше какво да губи, но въпреки това се изложи на голяма опасност.

   Не бяха изобщо зле подготвени аварите, не им липсваше и боен дух. Мнозина от тях бяха едри мъже, за което свидетелства и "Начална руска летопис" (12-и в.). Ала владетелят се оказа прекалено голяма хапка за техните усти. 

 ────────── 33 ──────────

Крум изглеждаше като същински бог на войната дори в очите на много добрите измежду вражите бойци. Първо му налетяха двама. Той пъргаво отбягваше ударите им или ги посрещаше с щита и меча си. Същински барс ^{[П I]}! Движеше се със завидна увереност, че ще надделее въпреки численото неравенство. Боравенето му с меча създаваше впечатление, че той и оръжието са едно съзвучно цяло, че двуострото оръжие е продължение на десницата му. 

   Много сгодни му бяха моментите, когато бързо се отдръпваше и ръцете на замахналите увисваха във въздуха, без да докоснат нито него, нито снаряжението му. Това повече уморяваше противниците, отколкото посрещането на ударите им. С голяма бързина и точност ханът раняваше стоящите насреща, прекършваше животите им. Точно това се случи и в онзи горещ августовски следобед на 804 година. Тъкмо посякъл и втория аварин, беше връхлетян и от трети, който се зададе тичешком откъм дясното му рамо: за секунда го съзря с периферното си зрение и мълниеносно посрещна атаката му. Беше на косъм да се прости с живота си! Няма и пет мига по-късно, се наложи отново да се бие сам срещу двамина. Беше се получил пробив в редиците ни! Увлечени във вихъра на боя, останалите българи бяха забравили за безопасността на своя повелител. Почти... 

  Под лазурното небе звучеше кървава какафония – мешавица от металния кънтеж на сблъскващите се оръжия, глухите удари на мечовете, сабите и боздуганите, които поразяваха войнишката плът, свистенето на стрелите и крясъците на челниците ^{[П I]}. Изреденото се допълваше от ругатните на вкопчилите се в люта схватка множества и стенанията на умиращите. Неспирайки неуморно да отбива и нанася удари, Крум се справи и с тези двама нападащи. Умелостта му беше красива и гибелна. Тъкмо повалил и втория от противниците, ханът дочу зад гърба си смъртен вик. На около човешки бой ^{[П I]} от него лежеше гърчещ се в предсмъртни мъки аварин. Освободил се от своите нападатели, Чепа беше изпратил спасителна стрела в шията му, алената кръв от която сега обагряше пръстта.

   – Благодаря! – викна Крум, докато сърцето му ускорено се удряше в гърдите.

    Окървавеното лице на усмихващия се ичиргу-багаин  внезапно се разкриви от страх.

   – Зад теб! – изкряска той.

   Крум приклекна, избягвайки замах, който щеше да обезглави едновременно хана и ханството. В следващия миг се извъртя назад и изправяйки се набучи на меча си връхлитащия го бранник ^{[П I]}. Изтегли рязко оръжието от трупа, вдигна го над главата си и изрева като лъв: „Българи, славяни! Никакво отстъпление! Боговете ни са с нас! Победата нам е отредена! Напред, юнаци!" Старите българи вярваха, че всеки български владетел носи голяма божествена енергия. Крум и Чепа се врязоха във вражеските маси, увличайки намиращите се около тях войскари в неудържима лавина. (Когато ханът водеше армията, тя получаваше крила! Биеше се с удвоени сили.) Българската войска взе да сече и мушка като обезумяла, заразена от господарската дързост. Обратът в сражението бе постигнат! Именно в този следобед Крум бе ранен в рамото. Там му остана белегът, който по-късно Абара видя в къпалнята. 

────────── 34 ──────────

   Господарят на българите се отличаваше не само като воин и любовник, но и като интелигентен за времето си човек: любознателен, с чувство за историчност. Подобно на други български самовластници, Крум много добре владееше гръцкия език (официалният държавен език в България до Преславския църковно-народен събор от 893 година, на който за такъв е определен старобългарският). Д-р Момчил Младенов е установил, че в иначе малословните текстове на откритите крумови надписи се съдържат „скрити цитати“ от класически антични творби и от Библията. След съсипването на Плиска от византийците, първите възстановителни действия бяха започнати именно от Крум. Успоредно с тях беше наченато и създаването на алея на бойната слава, водеща към двореца, където бяха издигнати колони с имената на превзетите византийски крепости и най-значимите военни победи. Хронистите с право представят великия ни държавник като културен „варварин“, който отнася в своята страна статуи, колони и други паметници на културата. Той харесваше красивите и ценни вещи. Езичникът Крум, „варваринът“ Крум се показа по-цивилизован от много християнски и мюсюлмански фанатици, които през вековете унищожиха немалко исторически извори от древността.

   Умът му още повече го издигаше в очите на съвременничките. Част от онези, с които си имаше вземане-даване му бяха постоянни любовници. С други се срещна само веднъж или няколко пъти. Избягваше да се занимава с благороднички, та да не би да породи излишни раздори в държавата... Жените, с които си разменяше интимности бяха основно от средите на земеделците и скотовъдците, но имаше и дъщери на търговци и занаятчии.

   Крум не се ограничаваше в темите на разговор. Не се срамеше да се осведомява за неща, които не са му ясни. Знаеше, че човек се учи докато е жив и от всекиго можеш да научиш по нещо. Не страдаше от суетна свяст ^{[П I]} за големство. Както беседваше с боилите си за вътрешната и международната политика, тъй приказваше и с неуките си любовници за въпроси от бита им, когато времето беше достатъчно. Тям им беше мило, че ханът проявява интерес към живота им в почивките между сношенията и ги изслушва внимателно, с уважение. Вид приятност беше за него да вижда как очите им се оживотворяват, когато сладкодумно им разправя разни истории. Дочути или лично научени неща – за земи далечни и хора различни, но и същевременно подобни на тях самите. Човеците навсякъде по света си приличат много за определени работи. Любопитни им бяха преживелиците му при походите срещу аварите. За тогавашните представителки на женското съсловие, светът като цяло се изчерпваше с границите на селото или града, в който живееха. Ежедневието им преминаваше скучно, еднообразно, с много труд и малко веселие. Срещите с хубавия хан бяха като дар от боговете — позволяваха им чудесно откъсване от сивата действителност. Допадаше им как изкусно гали ушите им с благи думи.

   Мъжете в оная епоха, а и доста по-късно, често виждаха повече свят от нежния пол: покрай участията си във военни походи, търговски и дипломатически пътувания, религиозни поклонения или дори при отиване на пазар в някое близко селище. В същото време някой трябваше да се грижи за децата, дома, добитъка. Животни отглеждаше огромното мнозинство от населението, включително и част от жителите на градовете. В Плиска запример, между отделните сгради бяха налице големи незастроени площи, използувани за пасища и ниви.

 ────────── 35 ──────────

За жените пътуванията бяха и по-опасно начинание..., което също влияеше за това, те да се отдалечават по-рядко от местата, където живееха. Разумява се, по пътищата можеше да бъдат видени и жени. Но по правило, мъжът през живота си изминаваше доста повече стадии ^{[П I]} от жената.

   Една от подбудите на хана да се превърне в чудесен любовник се състоеше в желанието му да бъде харесван. А кой ли нивга не е изпитвал това желание? На него са подвластни и просяците, и принцовете. Както отбеляза бъдещият му тъст Кандих, Крум можеше да има много представителки на нежния пол. Но това само по себе си не го удовлетворяваше. Той сещаше потреба да го харесват заради самия него. Не зарад титлата и вървящите ръка за ръка с нея власт и богатства. Не зарад каменните му дворци, които правеха сериозно впечатление на раслите в землянки ^{[П I]} момичета (девойките бяха смайвани от масивността на зданията и от отличните като за тогава битови условия в тях). Крум съзнаваше, разбира се, неизбежността да бъде привлекателен и поради онова, което носеше в живота му най-високото обществено положение в България. Но тези симпатии сами по себе си не му бяха достатъчни. Даваше си сметка, че властта му позволява да се съвкуплява и с жени, които не желаят да му се отдадат или най-малкото имат вътрешна борба по тоя въпрос, но го правят водени от страх да не напакостят с отказа си на себе си и ближните си. Сигурен беше, че са налице и такива случаи. Това още повече го подбуждаше да оставя неизгладими и приятни впечатления от половото си представяне... Беше изпълнен с решимост да не оставя неразтопен лед и успяваше да провокира телесни и сърдечни отзвуци, които да му доказват, че се е справил при изпълнението на намерението си.

   Изключително трудно бе ханът да бъде съблазнен, ако той самият твърдо не щеше да се поддаде на изкушението. Твърдият му дух и целенасочеността надделяваха над нагона. Особено, когато ставаше дума за държавните интереси, които заемаха главното място в сърцето и ума му. За ролята си на държавен глава той се имаше призван още от детинство. В глъбините на душата си знаеше, че когато порасне ще оглави ханството и че му предстоят величави дела, макар да не беше част от семейството на тогавашния господар на България. На 10-годишна възраст няколко пъти го споходиха съновидения, в които се виждаше първом седнал на престола, а после предвождащ българските войски. В тях той беше пораснал и силен мъж. Взе да разправя сънищата на домашните си. Баща му Борис се ядоса и му забрани да говори така. Боилът се опасяваше да не се разчуе какви ги приказва малкият Крум и тогава Кардам да се заблуди, че тези истории издават кроежи на бащата...

   Макар и рядко, случваше се някои от жените с по-силно изразено животинско начало, в пристъп на възбуда да молят господаря Крум да бъде по-груб с тях, да не ги жали... Съвсем забравяха срам и се държаха като разюздани мръсници.

  – Чукай ме като разгонена кучка, господарю мой... чукай ме... ох-ох-ох...! Да, да, давай, не спирай! – подканяше го една от наложниците му. Крум, несвойствено за себе си, я ебеше малко вяло, механично, потънал в мисли за предстоящо сражение. Поведението ѝ го изтръгна от унеса, в който беше изпаднал, и го тласна към по-бързи прониквания.

────────── 36 ──────────

   – Обладай ме, господарю! Аз съм твоята козичка! Напълни ме със семето си! – безстидно ^{[П I]} разпалваше сексуалния му апетит друга от жените му по време на третия им акт в изминалия час и половина.  
  – „Ще те шибам като разгонена кучка!”, „Да, ти си моята палава козичка – ще излея в теб млякото си!” – пламенно се включваше той в игрите им.

   Такива ги онождаше в кучешка поза, диво, с езическо настървение. С яките си длани мачкаше и шамареше здраво, непогалваните им от слънчеви лъчи навирени задници, които почервеняваха. Впиваше зъби и пръсти в по-слабите или по-сочни бузи на дупетата им, които междувременно целуваше. Това побъркваше поданичките му, които от сърце се радваха на надмощието му. Болката предизвикваше в тях възбудително раздразнение, изостряше усещанията в най-чувствителните им местенца. Пареща и приятна топлина се разстилаше по телата им. 

   Крум стискаше и хапеше с премерена сила, макар че в някои мигове му се чинеше, че иска да разкъса жените като горски звяр. Властелинът сграбчваше косите, свободно разпилени като морски вълни по голите им гърбове. 

Навиваше около десницата си тъмните като нощ гриви на прабългарки и златните гриви на славянки. Опъваше главите им назад, все едно издърпваше юздите на подивели кобили. Шляпаше седалищата им с мощния си пенис, като да биеше с камшик запъващи се насред път добичета. Нежно ги гризкаше по вратовете, вдишваше жадно миризмите им. С едната си ръка ги хващаше за гърлата. Но без да затяга захвата, а колкото да усили допълнително усещането им за покореност. С другата грубо мачкаше гърдите на тези жени с по-скотски въжделения. На моменти плъзгаше длан надолу по коремите им, спирайки се върху най-откликващите на пипането му кътчета...

   Тези палавнички не му оставаха длъжни - като вълчици впиваха зъби в широките му рамена, като орлици оставяха с ноктите си червени дири по кожата на гърба му. С ръце и крака силно обгръщаха тялото му, вкопчваха се в него като да го желаеха целия вътре в себе си. Скимтяха сладострастно. Самият Крум, в заключителното препускане към оргазмения връх, подпрян на ръцете си стремглаво чукаше мокрите сливки на любовниците си. Безмилостно ги пронизваше с копието си, довеждайки ги до разтърсващо преживяване.
В такива мигове въздухът биваше натежал от страст. Сякаш ханът опитваше да се вмъкне в тях изцяло, да забрави напълно за света наоколо. Това може би беше неосъзнат порив за завръщане към първоначалното божествено единство, от което е излязла всяка душа в зората на времето. И блаженството, на което – съзнавано или не – лелее всеки под небето, бил той твой враг или приятел. 

  Жените обичаха да усещат крумовия мирис по кожите си, след като срещите им са минали. Понякога, преди заспиване, докато лежаха в тъмното затваряха очите си.  

Милваха се и пресъздаваха в умовете си палавите картини и натуралната сладникава миризма на мускус, която ги опияняваше наред с действията му. Живите им спомени ги караха да желаят хана отново и отново с всеки клéкавец ^{[П I]} от кожите си...
                                                         ────────── 37 ──────────

Славянски моми - худ.Чавдар Драгиев

   Водена от ревност и от необходимостта си от мъжко внимание, в жена-вълчица се преобрази и златокосата славянка Модра. Веднъж, когато господарят се развличаше с нея, тя се разпали повече от обичайно. Беше се случило така, че преди това ханът не я беше ебал цели три месеца. Видяха ѝ се цяла вечност, макар че донейде собственоръчно заменяше потребата си от мъжки остен ^{[П I]}... Модра беше доведена в харема му почти четири месеца преди разказваната случка. Бяха го правили три-четири пъти в първите няколко седмици след настаняването ѝ: достатъчно, за да разпали чувствеността ѝ. После той спря да я приема в покоите си, увлечен в обществени дела и сластна забава с други девойки. Синеоката гърдеста мома си помисли, че господарят е останал недоволен от нея и затуй не я търси. Това я надъха да му се докаже и да си завоюва повече време, в което да се радва на присъствието му.

   Веднъж Крум нареди да я повикат отново в една от стаите му за любов... Вестта за това изпълни Модра с решителност. Тя се яви при него, обхваната от радостно вълнение. Беше мразовита зимна вечер. Вледеняващ студ сковаваше земята навред. Дебела снежна пелена покриваше поля, реки и огласяните от страховит вълчи вой балкани. Животът беше позамрял. Улиците пустееха. Людете гледаха да не излизат от домовете си без нужда. Вятърът лудешки блъскаше по затворените дървени капаци на прозорците в малкия дворец.
След умереното хапване и пийване на вечеря, Крум пи още подгряно винце (тогава се пиеше много вино, но разредено с вода). Обнажен ^{[П I]} и в добро разположение на духа, ханът седеше върху затоплената меча кожа пред камината. Приспивно пращящите съчки биваха поглъщани от огъня, който даваше допълнителна топлина^{[П III]} и чувство за уют. Когато наложницата влезе в помещението и му се поклони, Крум остави настрани златната чаша с недопития еликсир и се разположи по гръб.

   – Твой съм. Сещаш се какво трябва да сториш... Покажи ми какво си усвоила от предните пъти.
   – Да, господарю! – стегнато отвърна наложницата, която още повече се почувствува като на изпит.

   Модра се съблече и коленичи между нозете му. Припряно замачка скиптъра му между големите си цици. Поразтърка едрата курова главица в щръкналите си розови зърна. След това се зае да му прави кавал. Ханът искаше и с очите си да се любува на работа ѝ с натопорчилия му се хуй. Затова, за по-удобно, се понадигна и се облакъти. Модра стисна нефритения му ствол ^{[П I]} с малките си палави ръце. Съпоставката с тях го правеше да изглежда още по-внушителен. Върхът на езичето ѝ трескаво заблизка дупчицата му, занавира се в нея. Крум вече беше започнал да усеща добре познатото и приятно дразнене – смесица от гъдел и сърбеж. Сетне младата жена взе да прави кръгови движения по главичката, която няколко пъти шляпна върху изплезения си език.

                                                          ────────── 38 ──────────

   Накрая с жар му го налапа и почна да го смуче. Сините големи очи гледаха господаря с премрежен, развратен поглед. Очи, в които ако един мъж не е възбуден, може спокойно да се отпусне и удави. Кръвта в крумовите жили се развълнува. Той легна отново. Първом нежно, а после грубовато, започна да стиска и отпуска гърдите ѝ. Междувременно тя му го пое по-надълбоко.

   Постепенно засмукването стана по-силно и по-звучно. На моменти славянката се отдръпваше, за да си поеме повече въздух, и пак го налапваше. Сякаш беше ухапана от змия, а в ташаците на Крума се съдържаше антидотът. И като че тази противоотрова трябваше да бъде изцедена бързо и глътната до последната капчица, за да оцелее ухапаната. Лигите ѝ се стичаха по крумовия суджук. Възбудила се от ставащото, хищницата така гладно започна да засмуква, че го притисна между зъбите си и причини болка на владетеля. С оттенък на раздразнение в гласа си ханът ѝ повелѝ да действа по-кротко, почуквайки я същевременно с пръсти по главата. Почувства се все едно се опитва да му изсмуче душата през члена. 

   Няколко секунди по-късно я накара да си разменят местата. Тя легна гърбом, а пък той се надвеси над нея. Положи възглавница под таза ѝ. Навири краката ѝ, поиска да ги държи изпънати. Зацелува ту единия, ту другия. Начена от стъпалата и глезените. Заслиза надолу с устни, стигайки до междукрачието. След това пак нагоре и пак надолу. Прекъсна за малко, карайки я да прибере нозете си към гърдите. Започна да я чука с език. Нарастващо напрежение обзе наложницата. Крум се поизправи и курът му смени езика в навлажнената прасковка. Сбра ногите ѝ, положи ги и двете върху лявото си рамо. Държейки я за тях продължи да я обладава. Тъй като в тази поза се скъсява вагиналният канал, Модра имаше усещането за още по-дълбоко проникване от обичайното. Секунди по-късно Крум се изпразни мощно. Това, в съчетание с носеното от позата допълнително дразнене на клитора и срамните устни доведе наложницата до разтрисащ смесен оргазъм (едновременно клиторен и вагинален). Горенето на Крум и Модра в огъня на страстта, далеч не беше свършило за тази нощ...

Изображение на тайдзи-ту - буквално „диаграма на върховния принцип“, обикновено наричана в България и на Запад „символ на Ин и Ян“

   Разкрепостеността в присъствието на владетеля свидетелстваше за едно разрушително влияние, което носи инстинктът за създаване на живот. По същия начин както елементът Ин съдържа Ян в себе си, а пък Ян – Ин. Този инстинкт е природна сила, която събаря преградите между людете (етнически, съсловни, религиозни...). Природата ги тласка към единение: макар и телесно, макар и краткотрайно. Сливане често биващо плод само на жаждата за удоволстване. Онези, които в ежедневието си са разделени поради социалния си статус или вярванията си, понякога се единяват под въздействието на майката природа и на общочовешката нужда за хубави преживявания. Защо ли при някои хора тази нужда е по-силна, отколкото при останалите...? Разумното начало, на което всички люде сме отрочета, не се интересува от бариерите, поставяни от човешките съзнания. 

 И селянките, и хановете голи идваха, голи си отиваха от този свят. Инстинктът за размножаване беше една от силите, които превърнаха прабългари, славяни и траки в един народ. Народ, който е оцелял, защото се е смял, но не само...!   

────────── 39 ──────────

   Крум донейде беше противоречива личност. Макар и склонен към жестокост, не липсваха в битието му и прояви на великодушие. Всеки един от нас носи в себе си непомръкваща светлина, късче от Вечния. Никой не е изначално лош. През 805 година, при последния поход на северозапад, ханът наложи смъртна казън на един от бранниците си. С видимо неудоволствие собственоръчно изпълни присъдата, за да подчертае голямото значение, което отдава на спазването на реда. Не се наслаждаваше на насилието. Просто искрено вярваше, че е необходимо за благото на България. Войникът, навярно ожесточен от аварската съпротива и от дългия път под жарещото слънце, както и от това че е далече от близките си, беше заклал двама беззащитни съпрузи. Въпреки изричната заповед да не се посяга на люде, които не оказват съпротива. Крум взе под крилото си трите деца на убитите. Сирачетата бяха настанени в малкия дворец и отгледани от прислугата с материалната помощ на господаря. Това светло крумово деяние представляваше скъпоценен камък, който душата му прибави към своята съкровищница. То беше като нектара, който пчелите събират през живота си. Добре е човек да мисли не само за земните съкровища, но и за нетленните, които може да вземе със себе си, когато му дойде времето... Никой не може да е сигурен, докъде се простира земният му път и дали няма да съжалява, ако отлага добри промени... Времето ни на този свят неспирно изтича – досущ като фин пустинен пясък между пръстите.

   Освен смелостта, характерни за владетеля ни бяха наблюдателността и съобразителността, които спасиха живота му при византийското покушение. След разгрома на ромеите при Върбишкия проход ^{[П II]} инициативата в българо-византийския сблъсък премина в наши ръце. Притежателят на властта над българите нанесе тежки удари на Източната Римска империя. В началото на 812 година бяха превзети Анхиало (Поморие), Проват (до днешна Провадия), Берое (Стара Загора) и други крепости. След поредните успехи Крум проводи пратеничество до византийския император Михаил Рангаве за сключване на мир. Дойде отказ от ромейска страна, който беше третият от началото на крумовото господаруване. Първите два бяха направени преди завземането на Плиска. След битвата в прохода, българският владетел за втори път приложи поговорката: „Като не щеш мира – на ти секира!“ И това въобще нямаше да е последният случай, когато я изпълнява на дело.

   Крум превзе и други градове, сред които Месемврия и Филипопол (Пловдив). Някои от гарнизоните заедно с гражданите напускаха крепостите още преди идването на страшните българи. Като същинска хала българската армия разруши редица твърдини в Източна Тракия и пресели жителите им в Отвъддунавска България. После нанесе ново голямо поражение на византийската войска при Версиникия ^{[П II]} (22 юни 813 година). Това докара поредната криза в южната ни съседка, намерила израз в детронирането на Рангаве. Ужасът от приближаващите воини беше толкова сериозен сред част от ромейския народ, че в Константинопол една тълпа отиде при гроба на Константин V Копроним и го замоли да се вдигне от гроба и да я поведе.

„Крум прави жертвоприношения пред стените на Цариград“, худ. Николай Павлович

   На седемнадесетия ден от месец чръвен ^{[П I]}, през лето 813-о от раждането на Христа, Крум разположи войската си на стан при града, в продължение на векове наричан „Цариград“ от народа ни и останал несбъдната политическа мечта за някои от представителите на някогашния ни политически елит.
                                                     ────────── 40 ──────────

   Като човек със здрав разум, ханът правилно прецени, че без флот и с наличните в момента сили няма как да превземе впечатляващия и сериозно защитен град. Освен това съзнаваше, че новият император Лъв V Арменец (813 – 821) не е страхливец като предшественика си Михаил Рангаве и това може да доведе до обрат във войната. Предпочете да се оттегли като победител, а не да бъде позорно прогонен, каквато угроза съществуваше предвид военната мощ на противника.

  Страшния не беше радетел за самоцелни войни с Романското царство и не желаеше да воюва с него на всяка цена. Дори в размяната на удари първият бе нанесен от ромеите – походът на Никифор от 807 година, чрез който бе нарушен мирът с България. Василевсът беше славолюбив човек, който мечаеше да запише със златни букви името си в историята. Освен това изпитваше притеснение заради засилването на България след успехите срещу аварите. Страхът и жаждата за слава са баща и майка на много беди в историята на човешкия род.

  Животът на Крум като обществена личност не се въртеше само около военните действия. Имаше си и други дела, на които да отделя внимание. Нямаше никаква опасност да скучае, ако не воюва. След постигнатите успехи, пред българската държава стояха задачи, обуславящи желание за мирни отношения: укрепване на българската власт в новите земи, законодателна и административна реформа. Ханът се изявяваше от време на време и като съдия. Както сега, така и тогава не липсваха съдебни спорове за какво ли не. Проверяваше и как протичат строителни дейности с обществена значимост. Надзираваше и организираше войската, която е гръбнакът на всяка една силна власт.

  Преди превземането на Плиска от византийците, в града и в околните земи от тъй наречената „вътрешна област“ ^{[П I]} на държавата бяха съсредоточени около 15 000 български воини — разположени по крепостите и извън тях. Всички те се намираха под прякото подчинение на върховния предводител. Количественото разпределение, според народностния състав на ратниците и родовете войска, беше приблизително такова:
11 100 прабългари конница (5 000 човека тежка и 6 100 лека), 3 900 човека пехота (3 400 славяни, 400 авари и 100 потомци на ромеизирани траки, познати под наименованието „власи“). Близо 12 000 от тези здрави и храбри мъже (и още хиляди други) положиха костите си в сраженията срещу Никифоровата армия. Най-вече при опитите да спрат похода на врага към столицата и много по-малко в последвалия смъртоносен разгром на Никифор, когато участие взеха и далечните ни прабаби (за разлика от хуните, при прабългарите жените единствено по изключение участваха в сражения).

   Владетелите имаха нужда да разполагат с военна сила, която да е предана лично тям като средство за укрепване на авторитета им. Българският господар не правеше изключение. Беше загрижен за възстановяването на числения и качествен състав на тази петнадесет хилядна армия, приблизително една трета от която бяха отбрани войници на постоянна служба. Останалите две трети от време на време бяха свиквани за упражнения и участия в битви. Понякога ханът лично подбираше желаещите да поминуват с войниклък („На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата"). Имаше пряк принос и в устройването на учения, без които нямаше как да разполага със сериозно подготвено воинство.
                                                     ────────── 41 ──────────

Изграждането на постоянна войска беше една от промените, до които доведе крумовото управление. Оттогава насетне бавно взе да намалява тежестта на масовата народна въоръжена сила, набирана от населението. Тази народна армия, в която влизаха всички годни да носят оръжие мъже, беше нещо съществено в държавния и обществен живот.

   Случваше се Крум да извършва и ненадейни проверки на войнишката дисциплина, която общо взето беше на много високо ниво. В своите пътни записки, арабският историк ал-Масуди (896 – 956) посочва за войската на Първото българско царство: „Конете, които използуват по време на война, пасат постоянно свободни по ливадите и никой не ги язди, освен по време на война, и ако научат, че в мирно време някой язди боен кон, убиват го.“ Довереник на хана, преди поход старателно проверяваше годността на въоръжението и състоянието на оборудването. Беше недопустимо да има разхлабена тетива или непочистена сабя или меч. За ръждясало или негодно оръжие, за липса на необходимите вещи, за зле заседлан кон виновникът се наказваше със смърт (засвидетелствано в отговор № 40 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“). За ненахранен, зле гледан или лошо подкован кон присъдата беше смъртна. Наложеното наказание често се изпълняваше незабавно пред строената за поход войска, освен ако обвиняемият не съумееше да изтъкне достатъчно сериозни доводи в своя защита. Тогава имаше за него надежда да отърве кожата.

Днешен външен вид на зазиданата Златна врата

   Нека сега отново да се пренесем в 813 година, край града с богата слава и още по-богати притежания. Вместо да заповяда атака срещу Константинопол, Крум прибегна до внушителна демонстрация на могъществото си – чрез нея целеше да уплаши наблюдаващото от стените на града население и да направи императора по-сговорчив. На поляната пред Златната врата ^{[П I]} при Мраморно море, върховният жрец на Тангра най-първо извърши според обичая религиозни обреди – принесе в жертва много добитък. След това потопи краката си край брега. Уми се и запоръсва войниците си, а те въодушевено го поздравяваха. После ханът премина между наложниците си, които му се покланяха и го възхваляваха. „И това всички гледаха от стените, без някой да се осмели да му попречи или да пусне стрела против него”, забелязва авторът на Скриптор инцертус (кратка и анонимна византийска хроника, описваща събития от периода 811 – 820 година).

   После Крум се обърна към император Лъв Арменец с мирно предложение. Условията за прекратяване на войната бяха следните: василевсът да му даде голямо количество злато и дрехи, както и известен брой отбрани девици; или пък да му позволи да забие копието си в Златната врата. Второто означаваше да бъде признат от ромеите за победител. Българският владетел далеч не беше опрял до ромейските моми – още повече, че поради една или друга причина, бяха отминали годините му на най-голямо отдаване на чувствени наслаждения.
                                                      ────────── 42 ──────────

Искаше ги, защото считаше, че това ще му донесе престиж и същевременно ще унижи врага, който никак не обичаше да дава свои жени на езичници. Дори смяташе да преотстъпи девойките на люде от обкръжението си. Ставаше дума за дъщери на висши византийски аристократи – при подписване на мирен договор тези момичета, попадайки в България, щяха да бъдат допълнителна гаранция за неговото спазване.

  При изпълнение на поставените условия българите щяха, без да безчинстват, да се оттеглят към своите граници, а преди това – да предадат на ромейската страна група ромейски поданици (шпиони и пленени в Тракия аристократи). Към правителството в Константинопол беше отправена сериозна заплаха: при отказ да бъдат изпълнени условията не само че пленниците щяха да бъдат убити, но и околностите на столицата – плячкосани, а тя – нападната и превзета. 

  Посъветван от своите приближени, новият император отхвърли условията. В отговор  пленниците бяха екзекутирани пред очите на насъбралата се по крепостните стени тълпа, а градът бе опасан с ров и вал откъм европейската му страна. Към сърцето на империята българите придвижиха обсадна техника, внушавайки така намерение за започване на обсада. Крум повтори условията си, но самонадеяният Лъв Арменец отказа отново, за което щеше съвсем скоро горчиво да съжалява...

   Околностите на ромейската столнина бяха подложени на грабеж. Тогава ромеите, присъщо за тях, решиха да отстранят опасния българин чрез коварство. Замисълът им беше българския хан да бъде нападнат и убит от засада. Чрез свой пратеник Лъв предложи на владетеля лично да проведат преговори вън от крепостните стени: край залива Златния рог, който разделяше европейската част на града на две. Василевсът даде дума, че българите няма да пострадат. И двете групи преговарящи трябваше да бъдат безоръжни. В същата нощ трима добре въоръжени византийци се скриха в къщички близо до мястото на срещата. Замисълът беше, когато получат условния знак, незабавно да излязат и да убият Крум.

Хан Крум бяга от ромейска засада - худ. Чавдар Драгиев

 

   На следния ден, от българския лагер при църквата "Св. Безсребреници" къмто брега на Златния рог тръгна седемчленна българска делегация. Мястото на срещата се нахождаше близо до тамошните градски стени. Съобразно предварителната договорка, бяха невъоръжени. Малката дружина включваше хан Крум, кавхан Иратаис, Константин Пацик (византийски преселник в Плиска, женен за Крумовата сестра Аспара), Леон (синът на Пацик) и трима воини от ханската охрана. Крум нямаше нужда от преводач – Пацик беше взет с цел демонстрация на близки роднински връзки с един представител на византийския елит. Българската делегация не подозираше за засадата.

   От столицата, на кораб пристигнаха и пълномощниците на императора (той самият в крайна сметка не дойде, желаейки така да покаже превъзходство спрямо българския си противник).

                                                      ────────── 43 ──────────

След като получиха честна дума, че няма да пострадат, ромейските преговарящи стъпиха на брега. Крум слезе от коня си и го предаде на Константиновия син да го държи оседлан и заюздан. След това седна на едно от приготвените места.

   Тъкмо започнаха преговорите и един от ромеите на име Хексавул свали шапката си. Забелязвайки това съмнително движение, възмутеният Крум рипна от мястото си. Подпомогнат от придружаващите го, се метна на готовия кон и се впусна в бяг. Междувременно тримата засадници изскочиха от къщичките и се затичаха подир хана, обсипвайки го със стрели. Решили, че Крум е убит, войниците и народът, които гледаха от градските стени, прибързано нададоха злоради викове: „Кръстът победи! Варваринът е мъртъв!” Една от стрелите се заби в дясното му бедро, но той успя да се измъкне от капана и да достигне до българския лагер. 

   Тримата му първокласни бойци бяха покосени от стрелите. Безмилостно посякоха на място верния му съратник и пръв помощник кавхан Иратаис. Зетят Константин и 19-годишният му племенник Леон бяха отведени в плен, подложени на жестоки мъчения и накрая убити.

   Извършената подлост беше проява на неуважение – не само лично към българския владетел. Ханското честолюбие беше наранено много по-сериозно от факта, че вековният съсед Византия продължаваше да възприема българите като народ, срещу когото не се подбират средствата, не се спазват писани и неписани правила. Източната Римска империя не можеше да се примири с българското присъствие в бившите си владения, които тя все още считаше за свои и се стремеше да си ги върне. Грозната постъпка вбеси силно славния мъж! Той не можа да прости на Лъв V и на ромеите като цяло! Споменът за радостта на столичните жители и мисълта за убийството на хората му не даваха мира на този иначе хладнокръвен човек.

   Дойде време за нова секира! Никога преди това и никога до сетния си дъх, ханът не беше изпитвал такава ярост, каквато го обзе в онова лято. Да би могъл да изстрелва мълнии през очите си, изпепелил би целия Цариград. Гневът му заля като вулкан Източна Тракия, изсипа се като проливна градушка върху онези всред ромеите, които нямаха щастието да се скрият зад яките крепостни стени на Константиновия град. Същата страст, която той влагаше в любовния си живот, сега избухна с пълна сила срещу враговете на България. Който има енергия за едно, има и за друго. (Намеквам за жизнената сила, наричана от индианците хюрон „оренда“ ^{[П I]} – нужна ти е, за да се изправиш, когато си паднал, и да продължиш напред по пътя си.)

   Тропотът от копитата на помитащата българска конница дълго щеше да кънти в кошмарите на византийците. Години наред щяха да им се присънват гордо развяващите се конски опашки. Преди да потегли към Плиска, Крум подложи на опустошение околностите на ромейската столнина. Дворци, къщи и черкви бяха превърнати в развалини. Чрез грабежи и палежи бяха унищожени продавниците по крайбрежието на Златния рог.
                                                      ────────── 44 ──────────

Хиляди поданици на Лъв станаха храна за българските оръжия: пленените ромейски войници бяха избивани, както и мнозина сред цивилното население. Един български отряд нападна двореца при манастира „Св. Мамант“ отвъд Влахерните – ограби го и го изгори с всичките му отделения. Сетне откара с каруци богата плячка, сред която –  както отбелязва Теофан Изповедник – статуите от дворцовия хиподрум: „меден лъв с мечка и дракон идрийски ^{[П I]} и много изящни мраморни стълбове“.

   Основните български сили начело с Крум, при изтеглянето си на север отидоха в помощ на Дукума, който обсаждаше Адрианопол. В атаките срещу града българите използваха стенобойни машини, които им беше построил опитният военен инженер Евматий ^{[П II]} (арабин, приел християнството). Въпреки това византийският гарнизон издържа на натиска и се предаде едва след като изчерпа припасите си през есента на 813 година. След като влезе в града, ханът нареди да повалят пред него митрополит Мануил и стъпи върху врата му, като знак за своята победа... Хиляди ромеи бяха изклани, а десетки хиляди други изселени на българска територия по време на описаните отчасти завоевателни, отчасти наказателни нападения в Тракия. Сред целите на тези действия беше да се улесни още повече бъдеща българска атака срещу столицата на врага. 

   Тези кървави събития обаче щяха да се случат след осем години. А сега, заедно да отидем пак в банята в малкия чертог в Плиска, където оставихме новата любовна двойка. Крум отвори вратата на къпалнята и подаде на Абара оставения от слугинята вързоп с одежди. Към помещението за къпане имаше друго, по-малко, което служеше за съблекалня. Ханът обичайно вземаше дълга бяла риза оттам и се обличаше с нея преди сън. Сега смисъл от обличане нямаше, защото осветяваният от фитили ходник ^{[П I]} пустееше, а предстояха и още горещи мигове. Наоколо беше тихо, спокойно. Само от далечината ечеше глъчка от затихващите празненства. Прехвърлиха се голи в спалнята, която се падаше вдясно от къпалнята. Оставиха дрехите си на пода. Ханът свали ключовете от закачената на колана си връзка и завъртя правилния в ключалката. Междувременно Абара не помръдваше, взряла се в леглото и чакайки мъжът да реши как ще продължи нощта. Сенките им играеха по стените и тавана. Мътната светлина на пълната луна се процеждаше през сложените на прозореца наместо стъкла тънки животински жили. Покоите се осветяваха най-вече от пламъците на машалите ^{[П I]}, които бяха забучени на железни подставки по стените.

   Като хищна птица, Крум впи пръсти в стегнатото и крушовидно Абарино дупе, смеейки се гръмко. Това първоначално стресна девицата, която след малко се окопити. Обърна се към него и се закикоти, откривайки бисеровите си зъби. Той я отлепи от пода с лекота. Беше се втвърдил отново. Положи я върху широкото легло и обсипа тръпнещото ѝ тяло с докосванията на устните си.

                                                     ────────── 45 ──────────

Свила краката си в коленете и разтворила ги широко, Абара очакваше отнемането на девствеността си със смесица от лек страх и голямо желание. С бавен натиск на своя таран ^{[П I]}, господарят разкъса девствената ѝ ципа, при което девойката тихо простена... Според един мъдрец, след всяко страдание идва радост, която е съответна нему. И колкото по-голяма е била скръбта, толкова по-голяма ще бъде и последващата радост. В случая радостта чувствително превъзхождаше претърпяното телесно страдание. Крум започна бавно да плъзга члена си в пленницата, наслаждавайки се на топлината на стегнатата ѝ вагина. Първоначално я обладаваше бавно и повърхностно. Постепенно заускорява темпото, навлизайки по-надълбоко в путето ѝ. Тя се възбуждаше все повече, задиша на пресекулки. Не откъсваха очи един от друг. Той докосваше с поглед духовната ѝ същност,  четейки в нея. Любеха се не само телом, но и духом. Затвърди се осъзнаването им, че са родени един за друг. Започна да обладава дъщерята на Кандих още по-бързо, улеснен от интимните ѝ сокове. Завкарва ѝ го устремно целия, карайки дъхът ѝ да спира. Абара обви ръцете си като лиани около врата му, обгърна го с крака около кръста. Сладките ѝ стенания, с които огласяше спалнята, станаха все по-силни. Ханът също запъшка. Накрая, изля в лоното ѝ остатъка от семето си. Бъдещата хатун също свърши. Останаха прегърнати в продължение на десетина минути. В единия от ъглите на стаята имаше обкована в желязо ракла от здраво дъбово дърво. Той извади оттам парчета лен, с които се почистиха. Поприказваха си малко, преди да се любят още два пъти. Накрая, преди да заспят блажено ѝ рече: 

  – От този час ти ще се наричаш с българското име Персика! Така ще бъде отбелязана голямата промяна. Поемаш по нов житейски път. Скоро ще се оженим.
  – Круме, това е прекрасно! – отговори му с трептящ от радост глас, който се стори на Крума като хор на стотици сладкопойни птички. 

  Абара, с доза уплах, се замисли за неочакваните обрати, които я бяха споходили. В мислите ѝ до скоро бъдещето беше свързано с живот в Аварския хаганат при съпруг, който не ѝ беше на сърце. После бе доведена в тази страна като пленница, а сега предстоеше да стане жена на нейния владетел. Винаги след мрака идва светлина. Това често се отнася и до съдбините на народите.

   На следния ден по обяд ханът свика съвета на великите боили. Бяха приети разпоредбите, които трябваше да предпазят страната от погибел. Целта бе да намалеят злосторствата в българското общество и да бъде ограничено пиянството ^{[П III]}, което се явяваше една от причините за вредните прояви. Целеше се и защита на бедните, чийто брой се множеше в последните години... Започна и устройването на пищното сватбено тържество. Бащата на Абара-Персика и другите знатни авари бяха включени в администрацията. Останалите пленници също бяха освободени и за половин век се претопиха сред български поданици. 

                                                   ────────── 46 ──────────

  Истинската любов е като сияйно слънце, което кара цветята на доброто в човека да цъфтят, а ледовете на злото да се превръщат в животворящи води. Любовта между Крум и втората му съпруга ставаше все по-силна в следващите години. Сред нейните плодове бяха три чеда – дъщери Кубра и Каля, и син Томер, на когото съм пряка потомка. Но имаше и други плодове на тази връзка. Те касаеха безсмъртната душа на Крума. В последните три-четири лета от живота си той започна да се замисля за смисъла на живота. Това не беше правил отдавна, а отговорът по-рано му се виждаше съвсем ясен. В съзнанието му взеха да се прокрадват мисли дали има и нещо по-съществено от това да увеличиш богатствата и властта си, да се любиш с много жени, да пиеш хубаво вино и да ядеш вкусни гозби. Започна по-рядко да изисква присъствието на своите наложници. Част от тях освободи. Стана по-самовглъбен. Душата му започваше да се пробужда, което нямаше да спре със смъртта на тленната му обвивка... Има и нещо по-голямо от нетрайната наслада, която дават земните блага. Комуто волята и смелостта са достатъчни, за да завладява земни „царства“ днес, то утре пак чрез тях той ще може да завладее и Царството небесно. Защото е казано в Светото Писание: „А от дните на Иоана Кръстителя досега Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят.“ (Матей 11:12)

  Ханът се спомина от сърдечен удар на 13 април 814 година. Денят се падаше Велики четвъртък за християните. Това се случи в разгара на приготовленията за голям поход срещу Константинопол. Сред българите, които загубиха един от най-могъщите си владетели, се носеха слухове, че той е станал жертва на византийска магия. Ромеите отдадоха станалото на невидима ръка, която по божия воля уж била посекла Крум заради греховете му и си отдъхнаха с облекчение.

   Престолът беше наследен от младия Омуртаг, чието внимание щеше да е съсредоточено много повече върху вътрешната политика. В зората на своето управление, господарят на „многото българи“ ^{[П III]} се ползваше от помощта на чичо си Дукум и братовчед си Дицевг (първородния син на Дукум). Те бяха негови съвладетели. Дукум се спомина при неизяснени обстоятелства едва месец и половина след смъртта на Крум... Нямаше видими следи от насилие. Просто една сутрин слугите му го откриха мъртъв, което още повече засили сред суеверното население слуховете за византийски магически намеси.

   Дицевг действаше като съвладетел на Омуртаг в продължение на единадесет месеца – от април 814 година до март на 815 година. Той допусна немалки грешки. Една от тях беше, че позволи българските войски в Тракия да бъдат увлечени в засада от ромеите, което им донесе тежко поражение. Последва нахлуване в дълбочина на българската територия. Отново бяха извършени големи жестокости срещу безоръжните люде. В резултат на този провал и на други неудачни постъпки, Дицевг бе екзекутиран в ранната пролет на 815 година. Омуртаг нареди умъртвяването да се извърши чрез удушаване с въже. Персика продължи да поддържа чудесни отношения със заварения си син и сестра му Баяна. Тя не се омъжи повторно. Доживя до дълбоки старини. 
                                                       ────────── 47 ──────────

                                                                           ❖❖❖ЗАКЛЮЧЕНИЕ❖❖❖

   Скъпи читатели и най-вече вие скъпи читателки, не съдете прекалено строго „Магнус Кеан“ заради неговото женкарство. Имайте предвид особеностите, които изложих на вашето внимание. Ханът все пак е бил човек на своето време и своята класа.

   Една легенда например гласи, че Чингис хан е имал около 500 жени, предимно дами с благородно потекло от завладените племена и земи! Както и между 1 000 и 3 000 деца. Според ДНК изследвания в наши дни само мъжките потомци на монголския завоевател са над 16 милиона и живеят в големи части от Азия!  

  Не съдете Крум и заради проявите на жестокост. Времената са били такива – за жалост донейде все още са – а дори хора зовящи се християни са вършили същите неща. Конкретно за Крумовите закони ще добавя, че макар и сурови, те далеч не са били толкова жестоки, колкото други незаконни и дори съвсем законни насилствени действия през хилядолетията. За някои от тях можете да прочетете в „Най-зловещите екзекуции“ (статия във в-к „Труд“ от 06.03.2016 г.).

   Благодаря ви, че бяхме заедно в това пътуване из живота на хан Крум – един от най-големите политици и мъжкари в почти 14-вековната ни история на Балканите.

 

Паметникът на хан Крум в Пловдив. Открит е с церемония на 4 юни 2007 г. Фигурата на паметника е отлята от 3 тона бронз, а постаментът е облицован от черен гранит. Скулптор: Николай Савов.  

   

                                                    ────────── 48 ──────────

❖❖❖ПОСЛЕСЛОВ (За миналото и бъдещето, за силата в нас)❖❖❖

  По времето на великите ни владетели не сме се задоволявали да бъдем сателит на един или друг център на сила – стремели сме се ние самите да бъдем такива. И сме били! При това неведнъж! Отечеството ни не е имало вечни приятели, а вечни интереси. Да си българин е било действително първа радост – не повод за срам и криене на произхода пред чужденците.

  Предците ни са били смели и борбени хора, които не са скланяли глави пред враговете си. Борели са се за своята независимост без значение кой стои насреща им. Не са гледали да се присламчат към някой „голям брат“, не са се стремели да се сгушат под нечие крило. Не е било характерно за тях да се снишават, докато бурята отмине.

  В колективното ни несъзнавано дреме могъщият дух на Аспарух, Крум и Симеон. Той чака своето пробуждане, за да ни поведе към нови висоти. Не е задължително величието ни да е във вид на военни победи и придобиване на нови територии. Светлото бъдеще може да се изразява в интелектуално и духовно израстване на нацията, икономическо благоденствие, институции, работещи действително в полза на българския народ, културно могъщество и благотворно влияние върху духовното развитие на човешката раса.

  Колелото на историята се върти – и ще продължи да се върти. Но не от само себе си: ние сме тези, които му даваме тласък. Днес и да си долу, утре пак може да си горе (важи не само за отделните личности, но и за нациите). Но това би могло да се случи само чрез упорит труд и последователност: няма да падне от небето. Иска се целеустременост.

  Устойчивостта, която сме проявили през вековете ме кара да гледам с оптимизъм – въпреки настоящите трудности. Имали сме славно минало, а заедно сме способни да съградим и блестяща бъднина, защото във вените ни тече кръвта на героичните ни деди.

  Вярвам го!

  Бог да пази вас и България!

                                                   ────────── 49 ──────────