Средновековната кръчма е опасно място

---

 

 

Публикация   26 Дек, 2015   /   Иван Петрински    

Там си дават среща жителите на селището, спират се пътуващите, укриват се измамниците и разбойниците, подслоняват се отхвърлените, уродливите и порочните

Сред обществените средища в средновековните балкански градове и села, а и в Източна Европа изобщо, първи по време и по значение са кръчмите; те често възникват още преди построяването на местна църква, която с времето ще се опита да им противостои в битката за първенство сред селищните обществени средище. Най-общо, жените по-често могат да бъдат видени в църквите, а мъжете - в кръчмите; това не е вярно единствено за по-северните части на Русия, при това - в по-късно време, около границата на ХIХ и ХХ в. В същинското Средновековие обаче мъжете са пълни господари на кръчмите - там те се срещат, там спират пътуващите, там се укриват или дебнат жертвите си измамниците и разбойниците, там се подслоняват всички отхвърлени от обществото, уродливите и порочните - средновековната кръчма е естественото средище на "похотливи жени", на всякакви пътуващи улични музиканти, фокусници, смешници; там е мястото, където се играят хазартни игри, предимно със зарове, понякога фалшиви, които се откриват така често и повсеместно при археологическите разкопки; там се подписват сделките и договорите.

  На първо място обаче кръчмите са питейни заведения; първоначално в славянските кръчми се поднася квас, медовина; сетне виното на юг и пивото на север изместват в значителна степен традиционните (слабоалкохолни) питиета; от ХIV в. насетне на юг ракията от вино, включително и по българските земи, бавно и постепенно стеснява употребата на вино, но без да достигне кой знае какви успехи поради високата си цена; в руските земи поради особеностите на търговията там, чрез системата на откупа, след цар Петър I (1682-1725) житната водка добива повсеместно разпространение, включително и поради отсъствието на стъкленици за разливане чак до втората половина на ХIХ в. - желаещите да закупят водка за вкъщи трябва да купят наведнъж цяло т. нар. винено ведро (т. е. 12 л). Храна в кръчмите далеч не винаги се предлага; в руския кабак, създаден по времето на цар Иван IV Страшни (1530-1584) - никога.

  Струпването на такова множество от опиянени люде с буйна кръв, както може да се очаква, прави кръчмите през Средните векове, а и по-сетне, особено опасно място (вж. и Извори). Вярно, според житието на Симеон Стълпник Нови (VI в.) кръчмарските лавки в Антиохия, а наверно и навсякъде на юг в горещините, продават разхладителна и напълно безалкохолна смес от вода и оцет, наричана "фуска" (fouska), но това едва ли е предпочитаното питие в кръчмите дори и в най-големите жеги. Всъщност оцет се добавя и за дезинфекция на водата, но и за разхлаждане - късноантичната fouska преживява хилядолетие и половина за да се появи през Възраждането, а и до днес, като част от освежителния жътварски таратор, в който разреденото с вода кисело мляко е заменено именно със смес от вода и оцет, с добавка на чесън и на краставица, но не винаги. Тази прекрасна освежителна храна се използва навсякъде по българските земи в горещите летни месеци при изтощителната полска работа.

  Сред първите сведения за славянски кръчми на Балканите е една мрачна история за насилие, пиянства, похотливи жени и, изглежда, сводничество у славянските племена милинги и езерци в Пелопонес; тя обстойно ни е разказана в един слабо известен извор, Житието на св. Никон Метаноите (вж. Герасим Петрински 2012), отнасящ се към края на Х-началото на ХI в.; по същото това време славяните в най-южните части на Балканите още не са покръстени.

  Та, "дуксът на "езическата страна"" - славянският вожд Антиох, нека не ни заблуждава гръцкото му име, хвърлил око на поземлен имот на обителта, основана от св. Никон край Спарта понеже искал да изгради кръчма на същото това място. Славяните се заели да промагат на предводителя си и разположили шатра на спорния имот, а на иноците от обителта се наложило да натоварят действията им с всякакви елементи на демонизация, за да ги прогонят. От обителта утвърждавали, че душата на Антиох е обладана от дявола, твърдяло се, че "обича демоните", а в шатрата, бъдещата кръчма, се вършели всякакви скверни и "песовски" дела, като съвокупляване с "похотливи жени" и "менади". Днес няма как да осъдим или оправдаем Антиох и пелопонеските славяни в тоя имотен спор; не знаем също дали "похотливите жени" наистина се предлагали в тая кръчма. Само можем да предполагаме дали Антиох не изпълнявал и функцията на сводник срещу част от "изработеното" от "менадите"; така или иначе подозренията ни няма как да бъдат изтрити. Проблемът на обителта на св. Никон, както най-често се случва, бил решен "свише" чрез изпратен оттам "небесен" огън, който сложил край на тая славянска идея за печалба; въпреки откровено фантастичните елементи, характерни за такива литературни произведения, ще трябва да признаем описанието на Антиоховата кръчма за напълно достоверно - средновековните кръчми са често средище на порочните, на измамниците, а не само на пътуващите и на местните, както вече стана дума.

  Впрочем, християнските обители също притежават кръчми, които облагат с поне 10-процентен данък, понеже, очевидно, са ги получили като прония (най-вероятно за да ползват доходите от тях). Точно такъв случай е описан в правилника на известната цариградска обител "Вседържител" от 1137 г., където кръчмата в тържището Килон (в южната част на Източна Тракия), както и цялото тържище, са обложени с такъв десятък. Това обаче е нищо в сравнение с идеята на сръбския крал, а по-сетне цар Стефан Душан (1331-1355), закрепена законодателно в неговото повеление от 1337 г., което наверно отразява по-ранни имотни облаги за обителта "Трескавец" до Прилеп, иноците да прибират, според тази кралска воля, една трета от доходите на тържището в Прилеп.

  Сега ще е добре да уточним съвсем набързо един друг важен аспект на въпроса за средновековните балкански кръчми - техният архитектурен изглед. Антиоховата кръчма до Спарта била изградена, според историческия извор, от плат - представлявала временна шатра. След неколковековен "хиатус" намираме данни за това как изглежда българската кръчма в другия край на времевия период, който ни занимава - в средата на ХIХ в. "Днешната българска кръчма обичайно се състои от една стая; по средата й [има] огнише където пламти огънят; в покрива е направено отвърствие за дима [т. е. димоход] ; около огнището стоят маси и столове, на които седят гостите - старци, събиращи се на приказка, певци, които разказват за миналото, сиромаси, и постоянните посетители на кръчмата - шивачът . . ., осведомен за всички новини, попът, като един от главните членове на селската община, и четците [в църквата]. В ъгъла на кръчмата е поставена лавица, където стоят за продан въжета, орехи, боб, жито; там стоят и бъчвите с вино и ракия" (Иван Прижов 1866). Това описание малко се отличава от кръчмата в с. Вердикал, която три десетилетия по-сетне рисува Иван Мърквичка (вж. Изображението). То е и твърде неразличимо археологически в сравнение с българската селска, а и масова градска къща, което ще да ни обясни защо при археологическите разкопки поне в големите български средновековни градове няма открити кръчми. Или има, но са останали незабелязани?!

  Понятието "кръчма" означава не само питейно заведение в стария ни говор; тя е синоним на "разпивка", на "почерпка" след сключването на договор (Христо Вакарелски 1977) и това трябва да прибави нови важни щрихи към обществената функция на кръчмата; в нея се сключват договори; сред западните славяни в кръчмата се съобщават наредбите на градската община и/или на владетеля. Тя е покритият вариант на градския площад всъщност.

  След ХIV в. - съвпадението с по-масовото разпространение на ракията (вж. Свързани текстове) едва ли е случайност, броят на кръчмите изглежда се увеличава драстично. През ХVII в. кръчмарите в Средец си имат даже и професионална организация, обединяваща представителите на тази профгесия от няколко етноса - в техния еснаф влизали несъмнено и българи, и арменци, и турци. На отликите между техните "заведения за обществено хранене", на видовете кръчми, впрочем, както и на разпространението на различните кръчми с техните особени названия, на въпросите на собствеността, както и на цяла поредица други важни въпроси си струва да се върнем друг път.

 

 Източник: https://akcent.bg/?i=25032.